Има нещо малко странно в начина, по който преживяваме хубавите неща. Можем с месеци да чакаме нещо, да си представяме как ще се почувстваме, когато най-после го получим, и да сме убедени, че тогава ежедневието ни ще изглежда различно. Нова работа, собствен дом, по-висок доход, човекът, в когото сме влюбени, пътуване, за което сме мечтали, или дори нещо съвсем обикновено, което дълго време не сме могли да си позволим.
После желаното се случва. Радваме му се, разказваме на близките си, известно време го забелязваме всеки ден и вероятно си мислим колко сме щастливи, че го имаме. Само че минават седмици или месеци и неусетно нещото, за което някога сме мечтали, престава да изглежда специално. То просто вече е част от живота ни.
Домът, който в началото сме разглеждали с удоволствие, постепенно се превръща в мястото, в което трябва да оправим кухнята. Работата, за която сме чакали с нетърпение да ни се обадят след интервюто, започва да ни дразни с ежедневните си проблеми. Човекът, чието съобщение някога е било достатъчно да промени настроението ни за целия ден, след години може да се превърне в човека, на когото се ядосваме, че отново е забравил да купи нещо от магазина.
Не мисля, че това означава непременно, че сме неблагодарни. По-скоро изглежда, че човек има забележителната способност да свиква почти с всичко. Тя ни помага да продължаваме след трудните периоди, но има и една любопитна цена – свикваме не само с неприятното, а и с хубавото.
Нещата, които вчера са били мечта, днес могат да бъдат просто ежедневие
Ако се върнем пет или десет години назад, вероятно ще открием поне няколко неща в сегашния си живот, които тогава много сме искали. Може да сме мечтали за определена професия, за повече свобода, за собствен автомобил, за семейство или просто да имаме достатъчно пари, за да не смятаме всяка малка покупка.
Интересното е колко рядко си спомняме това в обикновен вторник.
Когато желанието се превърне в реалност, постепенно преставаме да го сравняваме с времето, когато сме го нямали. Започваме да го сравняваме с това, което бихме могли да имаме сега. Апартаментът вече не се сравнява с квартирата, от която толкова сме искали да се изнесем, а с по-хубавия апартамент на приятел. Заплатата не се сравнява с тази отпреди пет години, а с дохода на колегата, който получава повече. Почивката, която някога ни е изглеждала като лукс, вече може да ни се стори недостатъчно интересна, защото някой друг е бил на по-екзотично място.
Летвата се мести толкова естествено, че почти не забелязваме движението й.
Това вероятно е една от причините човек да може обективно да подобрява живота си, а субективно да не се чувства много по-доволен. Вчерашното „ако някой ден имам това, ще бъда щастлив“ постепенно се превръща в днешното „да, имам го, но…“.
Свикването всъщност е една от най-полезните ни способности
Би било несправедливо да говорим за това единствено като за човешки недостатък. Способността да свикваме има огромно значение. Ако всяко неприятно преживяване запазваше първоначалната си сила завинаги, вероятно трудно бихме продължавали напред след загуби, раздели, разочарования и големи промени.
Човек попада в нов град и в началото всичко му е чуждо, а след време улиците стават негови. Започва нова работа и първите дни са изпълнени с неизвестност, но след няколко месеца вече се движи в нея естествено. Дори след много тежки периоди постепенно се появява някакво ново ежедневие. Не защото случилото се е станало маловажно, а защото не можем да живеем постоянно със същата сила на преживяването.
Само че същият механизъм не прави особена разлика между доброто и лошото. Ако всеки ден се събуждаме до човек, когото обичаме, това постепенно става обичайно. Ако живеем на красиво място, след време преставаме да гледаме гледката през прозореца. Ако най-после можем спокойно да си позволим неща, за които преди сме се притеснявали, много скоро забравяме какво е било усещането да не можем.
Нормалността има способността да поглъща почти всичко.
Понякога забелязваме стойността на нещо едва когато се промени
Вероятно всеки е преживявал някаква версия на това. Оплакваме се от стария автомобил, докато един ден не останем без него. Дразним се от ежедневните навици на близък човек, а когато той отсъства за известно време, къщата изведнъж изглежда прекалено тиха. Приемаме здравето си за даденост, докато някакъв проблем не направи съвсем обикновено действие трудно.
Това не означава, че трябва постоянно да си представяме как губим всичко хубаво, за да можем да му се радваме. Подобен живот би бил по-скоро тревожен, отколкото благодарен. Но тези моменти показват колко лесно стойността на нещо може да стане невидима само защото е постоянно около нас.
Особено ясно това се вижда в отношенията. В началото обръщаме внимание на жестове, които след години едва забелязваме. Човекът до нас знае как пием кафето си, звъни да провери дали сме се прибрали, помни какво не обичаме да ядем, усеща по гласа ни, че нещо не е наред. Нито едно от тези неща не изглежда впечатляващо като голям романтичен жест, но точно от тях често е изградено усещането, че някой ни познава и че имаме място в живота му.
Когато това присъства всеки ден, лесно се превръща във фон. Когато изчезне, изведнъж разбираме колко голяма част от живота ни е заемало.
Социалните мрежи постоянно ни показват какво още нямаме
Към естествената ни склонност да свикваме днес се добавя и нещо, което предишните поколения не са имали в същия мащаб – почти непрекъснат достъп до чуждия живот.
Можем да седим в собствения си хубав дом и за десет минути да видим пет по-хубави. Да се върнем от прекрасна почивка и още на летището да попаднем на снимки от място, което изглежда по-впечатляващо. Да бъдем доволни от професионалното си развитие, докато не прочетем публикацията на човек на нашата възраст, който току-що е постигнал нещо повече.
Проблемът не е просто, че се сравняваме. Хората са го правили много преди появата на интернет. Разликата е в количеството. Някога сме се сравнявали предимно с хората около нас. Днес за няколко минути можем да сравним живота си с внимателно подбрани моменти от живота на стотици хора.
И собственото ни ежедневие почти винаги ще загуби това състезание. Ние виждаме него цялото – понеделника сутрин, неплатената сметка, спора вкъщи, умората, скучната вечер. От живота на другия виждаме пътуването, новия автомобил, годежа, повишението и усмивката на снимката.
Трудно е обикновеното ни щастие да изглежда впечатляващо, когато го сравняваме с чуждите най-добри моменти.
Желанието за повече не е непременно проблем
Не бих искала изводът от всичко това да бъде, че трябва просто да се задоволяваме с това, което имаме, и никога да не искаме повече. Стремежът към нещо по-добро е част от причината да се развиваме. Ако човек е недоволен от работата си, няма нищо лошо да потърси друга. Ако иска по-хубав дом, по-висок доход или повече възможности, това не го прави неблагодарен.
Според мен проблемът се появява, когато следващото нещо се превърне в условие, което поставяме пред собственото си удовлетворение.
„Ще съм спокоен, когато изплатя това.“; „Ще се почувствам успешен, когато стигна тази позиция.“; „Ще започна да се наслаждавам на живота, когато имам повече свободно време.“
Постигаме едната цел и почти веднага поставяме следващата. Така настоящето постепенно се превръща в чакалня за живота, който уж предстои да започне, а той междувременно вече се случва.
Не всичко ценно изглежда впечатляващо
Мисля, че тук се крие още една причина понякога да не оценяваме достатъчно хубавото около себе си. Много от най-ценните неща в живота са ужасно нефотогенични.
Няма нищо впечатляващо в това да знаеш, че можеш да се обадиш на някого в два през нощта и той ще вдигне телефона. Няма как особено интересно да покажеш в социалните мрежи, че родителите ти са добре, че детето ти се е прибрало спокойно от училище или че тази сутрин си се събудил без болка. Трудно е да направиш вълнуваща публикация от факта, че имаш приятел, с когото можеш да мълчиш половин час и пак да ти е приятно.
Тези неща рядко предизвикват възторг точно защото, когато ги имаме, изглеждат нормални.
Може би затова толкова често чуваме човек след загуба да казва нещо от рода на „Ако знаех тогава…“. Не защото не е обичал или не е бил благодарен, а защото ежедневието има свойството да прикрива ценността на нещата, които са постоянно в него.
Не е необходимо да превръщаме благодарността в още една задача
През последните години много се говори за благодарността. Дневници, списъци, сутрешни ритуали, упражнения, в които всеки ден трябва да запишем три или пет неща, за които сме благодарни. На някои хора това действително помага и няма нищо лошо да го правят.
Аз обаче бих внимавала и тук да не превърнем една добра идея в поредното задължение, което трябва да изпълняваме правилно. Не е необходимо всяка сутрин да изпитваме възторг, че сме живи, нито да се чувстваме виновни, когато имаме хубав живот и въпреки това сме тъжни, ядосани или недоволни от нещо.
Да оценяваме това, което имаме, не означава да отричаме онова, което ни липсва.
Можем да бъдем благодарни за работата си и едновременно да искаме да я сменим. Можем да обичаме партньора си и пак да има неща в отношенията, които ни нараняват. Можем да знаем, че в живота ни има много хубаво, и въпреки това да преминаваме през труден период.
Може би целта не е постоянно да бъдем благодарни, а просто от време на време да забелязваме.
Какво от днешния ни живот някога сме искали много?
Този въпрос ми се струва по-интересен от опита насила да изброим всичко хубаво около нас.
Какво имам днес, което преди пет години щеше истински да ме зарадва? Кой човек присъства в живота ми, когото някога не съм познавал? Кой проблем, който преди ми е отнемал съня, вече дори не съществува? Какво мога да си позволя сега, което някога е било трудно? Какво умея, което преди ми е изглеждало невъзможно?
Отговорите няма непременно да ни накарат изведнъж да бъдем щастливи. И не това е смисълът. Те просто могат за момент да върнат перспективата, която ежедневието постепенно отнема.
Защото вероятно точно сега в живота на всеки от нас има поне едно нещо, което сме спрели да забелязваме, а някогашната ни версия би погледнала и би казала: „Това ли? Нали точно за това мечтаехме.“