Има един любопитен парадокс, който вероятно всеки от нас е наблюдавал поне веднъж. Срещаме човек, който очевидно е добър в това, което прави. Има образование, опит, резултати, хората търсят мнението му и вероятно отстрани изглежда напълно уверен в способностите си. Ако обаче го познаваме достатъчно добре, може да открием нещо съвсем различно – зад всички тези доказателства стои човек, който продължава да се пита дали действително заслужава мястото, до което е стигнал.
В същото време почти всички познаваме и обратния пример. Човек с доста по-скромен опит може да говори с удивителна увереност, да дава категорично мнение по въпроси, които едва познава, и рядко да допуска възможността да греши. Понякога дори изглежда несправедливо – този, който има най-много основания да вярва в себе си, се съмнява, а онзи, който тепърва има много да учи, изглежда напълно убеден, че вече знае достатъчно.
Не мисля, че можем да разделим хората толкова лесно на „успешни и несигурни“ и „неуспешни и самоуверени“. Животът предлага достатъчно примери за точно обратното. Но връзката между това колко можем и колко вярваме, че можем, определено не е толкова пряка, колкото изглежда. Понякога именно развитието в една област ни дава все повече причини да се съмняваме в себе си.
Колкото повече знаеш, толкова по-ясно виждаш какво не знаеш
Когато започваме да се занимаваме с нещо ново, обикновено виждаме само повърхността му. Представете си човек, който никога не е готвил сериозно. След като научи няколко добри рецепти и разбере някои основни техники, той действително може да остане с впечатлението, че готвенето не е чак толкова сложно. Ако продължи обаче, постепенно ще започне да открива колко огромен свят се крие зад онова, което първоначално е изглеждало просто.
Същото се случва в почти всяка професия. Начинаещият фотограф може да бъде много доволен от първите си хубави снимки, докато фотографът с двадесет години опит ще забележи десет неща, които е можел да направи по-добре. Човек, който наскоро е започнал собствен бизнес, може уверено да обяснява как се управлява компания, докато някой, който го прави от години, вече знае колко различни фактори могат да объркат и най-добрия план.
Опитът не ни дава само повече отговори. Той ни дава и много повече въпроси.
Според мен точно това е една от причините компетентните хора понякога да звучат по-несигурно. Те по-често казват „зависи“, „не съм сигурен“ или „трябва да проверя“, не непременно защото знаят по-малко, а защото виждат повече възможности. Увереното „със сигурност е така“ е много по-лесно, когато не знаем за всички случаи, в които може да не е така.
Когато собствените успехи започнат да изглеждат като случайност
Има обаче хора, при които съмнението отива много по-далеч от нормалната способност да признаем, че не знаем всичко. Те могат да имат напълно реални постижения и въпреки това да намират начин да обяснят почти всяко от тях с нещо различно от собствените си способности.
Получили са добра работа, но вероятно просто са се представили добре на интервюто. Повишили са ги, защото в момента не е имало по-подходящ човек. Проектът е станал успешен, но екипът е свършил истинската работа. Клиентът ги е похвалил, но той не разбира достатъчно, за да забележи недостатъците. Изкарали са отлична оценка, защото въпросите са били лесни.
Ако това се случи веднъж, няма нищо особено. Всеки успех съдържа известна доза обстоятелства и късмет. Когато обаче човек системно приписва успехите си на външни причини, а всяка грешка приема като доказателство за собствената си недостатъчност, постепенно се получава много несправедлива лична равносметка.
Това преживяване често се нарича синдром на самозванеца, макар че аз бих била внимателна със самата дума „синдром“. Не става дума непременно за заболяване или диагноза, а за начин, по който някои хора възприемат собствените си постижения. Те имат усещането, че останалите ги оценяват по-високо, отколкото заслужават, и че рано или късно някой ще забележи разликата между образа им и това, което те вярват, че представляват в действителност.
„Ами ако просто още не са разбрали?“
Тази мисъл може да бъде изненадващо упорита. Човек не си казва непременно буквално „Аз съм измамник“. По-често усещането изглежда като постоянно очакване, че следващата задача ще разкрие истината. Досега някак си се е справял, но този път проектът е прекалено голям. Този път хората очакват прекалено много. Този път вече няма да може да компенсира.
Любопитното е, че следващият успех невинаги решава проблема. Ако човек отново се справи, летвата просто се премества. Вчера се е тревожил дали ще получи работата, днес се тревожи дали ще се справи с нея. След повишението идва страхът дали заслужава новата позиция, а след успешния проект – притеснението дали ще може да повтори резултата.
Така успехът, който би трябвало да носи повече увереност, понякога започва да носи повече напрежение. Колкото по-високо стига човек, толкова повече му се струва, че има какво да загуби и толкова по-видимо би било евентуалното му падане.
Защо отвън понякога изглежда точно обратното?
Тук идва другата интересна страна на въпроса. Защо човек с ограничени познания понякога може да бъде толкова убеден в себе си?
Едно от обясненията е доста просто. За да разберем собствените си пропуски, понякога са необходими точно знанията, които все още нямаме. Ако не познаваме сложността на дадена област, няма как да знаем колко неща пропускаме.
Има добре познато изследване в психологията, от което идва популярното название ефект на Дънинг–Крюгер. Идеята често се представя твърде опростено като „глупавите хора мислят, че са умни“, но това не е особено точно и едва ли ни помага да разберем нещо за себе си. По-интересното е, че когато сме начинаещи в дадена област, понякога все още нямаме достатъчно знания, за да оценим правилно собственото си представяне.
Можем например да научим двадесет неща за инвестирането и да имаме усещането, че вече разбираме как работят финансовите пазари. След няколко години занимание с темата вероятно ще знаем двеста пъти повече, но ще сме много по-предпазливи в прогнозите си. Не защото сме станали по-несигурни хора, а защото вече знаем колко фактори не можем да предвидим.
Това е една от причините увереността сама по себе си да не е особено надежден начин да преценим нечии способности. Човек може да говори категорично и да греши, както може да говори предпазливо и да бъде изключително добре подготвен.
Самочувствието и способностите не растат непременно заедно
Понякога гледаме на самочувствието почти като на награда, която би трябвало автоматично да получим след достатъчно успехи. Ако съм постигнал нещо, ще повярвам повече в себе си; ако постигна още нещо, увереността ми ще стане още по-голяма. При някои хора действително се случва така. При други обаче успехите се натрупват много по-бързо от способността им да ги приемат като свои.
Причините могат да започнат много преди професионалния живот. Човек, който е свикнал признанието да идва само при отличен резултат, лесно може да изгради усещането, че стойността му зависи от следващото представяне. Ако девет успеха се приемат за нормални, а една грешка получава огромно внимание, постепенно и самият човек започва да гледа на себе си по този начин.
Възможно е и постоянното сравняване с другите да има значение. Колкото повече напредваме в дадена област, толкова по-силни хора обикновено започват да ни заобикалят. Отличният ученик влиза в университет, където изведнъж почти всички са били отлични ученици. Добрият специалист попада в екип с други добри специалисти. Успешният предприемач вече не се сравнява с човека, който никога не е опитвал да създаде бизнес, а с други предприемачи, чиито компании са по-големи от неговата.
Ако постоянно променяме групата, с която се сравняваме, можем да се развиваме в продължение на години и пак да имаме усещането, че сме някъде по средата.
А защо някои хора имат огромно самочувствие без особени резултати?
Не винаги причината е, че не могат да оценят правилно способностите си. Понякога човек просто е израснал със съвсем различно отношение към грешките и към собствената си стойност. Той може да не преживява неуспеха като присъда над себе си. Опитал е, не се е получило и продължава. Отстрани тази лекота понякога изглежда като необосновано самочувствие, но част от нея всъщност може да бъде здравословна.
И тук според мен трябва да внимаваме да не романтизираме несигурността. Това, че някой постоянно се съмнява в себе си, не е доказателство, че е по-умен или по-способен. По същия начин човекът с висока увереност не е непременно повърхностен. Има изключително компетентни хора със стабилно самочувствие и хора с малко опит, които напълно осъзнават колко им предстои да учат.
Съществува обаче и увереност, която не се интересува особено от обратната връзка. При нея всяка грешка е чужда вина, всяка критика идва от завист или неразбиране, а всеки неуспех получава обяснение, което запазва представата „аз съм много добър“. Подобна увереност може да изглежда впечатляващо отвън, но има сериозен недостатък – ако никога не допуснем, че може би има какво да подобрим, трудно ще го подобрим.
В известен смисъл умереното съмнение има полезна функция. То ни кара да проверяваме, да учим и да се подготвяме. Проблемът започва не когато се съмняваме понякога, а когато никакво количество доказателства вече не е достатъчно, за да променим мнението си за самите себе си.
Перфекционизмът има един неудобен навик – мести финалната линия
„Ще бъда доволен от себе си, когато…“ е обещание, което можем да си даваме цял живот.
Когато завърша. Когато намеря добра работа. Когато започна собствен бизнес. Когато стигна определен доход. Когато получа повишение. Когато купя жилище. Когато проектът стане успешен. Всеки път изглежда, че следващата цел най-после ще донесе онова вътрешно усещане, че сме се справили.
После стигаме до нея и почти веднага се появява следващата.
Амбицията сама по себе си не е проблем. Тя може да ни движи и да ни носи огромно удовлетворение. Но ако използваме всяко постижение единствено като входен билет към следващото, никога не оставяме на успеха достатъчно време, за да се превърне в част от представата ни за самите нас.
Тогава биографията ни казва едно, а вътрешният ни глас продължава да твърди друго.
Може би увереността не означава да вярваме, че винаги сме достатъчно добри
Понякога опитваме да решим несигурността с обратната крайност. Казваме си, че трябва просто да повярваме в себе си, да мислим позитивно и да влезем във всяка ситуация с убеждението, че ще се справим. Това звучи приятно, но според мен поставя ненужно високо изискване към увереността.
Не е необходимо да сме сигурни, че ще се справим с всичко. Никой не може да бъде.
Много по-стабилна ми се струва мисълта: „Не знам дали ще се справя, но имам достатъчно основания да си дам шанс.“ Мога да призная, че не знам нещо, без това да означава, че съм некомпетентен. Мога да направя грешка, без тя да обезсмисля всички случаи, в които съм се справил добре. Мога да срещна човек, който е много по-добър от мен в определена област, без това да отнема от моите способности.
Истинската увереност вероятно не е онзи силен вътрешен глас, който постоянно ни убеждава, че сме най-добрите. Понякога тя е много по-тиха – способността да имаме реалистична представа както за силните си страни, така и за ограниченията си, без нито едното да определя цялата ни стойност.
И може би точно затова човекът, който спокойно може да каже „Не знам“, понякога знае много повече от този, който има отговор за всичко.
Когато доказателствата за собствените ни способности никога не са достатъчни
Ако от време на време се питаме дали сме достатъчно добри, едва ли има нещо необичайно. Новата работа, по-голямата отговорност или срещата с много способни хора естествено могат да ни накарат да се усъмним в себе си. Дори бих казала, че известна доза съмнение ни пази от самодоволството и ни оставя отворени към развитие.
Но ако всяко постижение веднага получава обяснение защо „не се брои“, ако постоянно живеем със страх, че някой ще разкрие колко малко знаем, или ако необходимостта да доказваме стойността си никога не приключва, тогава може би проблемът вече не е в липсата на достатъчно успехи.
Защото след десетия успех вероятно няма да се случи магически нещо, което не се е случило след деветия. Следващото повишение, диплома, клиент или похвала може да бъде прекрасно постижение, но трудно ще промени начина, по който гледаме на себе си, ако предварително сме решили, че всяко доказателство в наша полза има някакво друго обяснение.
Тогава си струва да обърнем въпроса. Вместо постоянно да питаме „Достатъчно добър ли съм?“, можем да се запитаме „Какво всъщност би било достатъчно, за да призная пред себе си, че съм добър в това, което правя?“
Ако честният отговор е „не знам“, може би точно оттам трябва да започнем.